Как мракът става светлина, според св. Порфирий

Детайли

Отец Хараламбос Пападопулос

24 Февруари 2025

Темата, която избрахме днес за обсъждане, засяга всички ни, защото е свързана с истината за нашето съществуване и душата ни.

Казвам „истина“, защото вярвам, че всеки, който води духовна битка, понякога стига до момент, в който не се разпознава. С други думи, често в живота си усещаме, че искаме едно, но постъпваме по друг начин.

Често усещаме, че мислим едно, но накрая постъпваме по различен начин. В резултат, не разпознаваме себе си и не разбираме как сме направили определени избори, изпадайки понякога в слабости и големи грехове. Така започваме да осъзнаваме, че в нас може би съществува и друг, непознат наш „аз“. 

Свети Порфирий казваше, че вътре в нас живее „другият аз“ – скритият, противоположният. Той често ни препъва в ежедневието, като ни отклонява от правилния път. По-нататък ще разгледаме някои от съветите на свети Порфирий, които могат да ни помогнат в нашия духовен път.

Св. Антоний: Любовта прогонва страха

Детайли

Св. Антоний Велики

17 Февруари 2025

ПОУЧЕНИЯ

Продължение от „Животът и смъртта зависят от нашия ближен“

17. Старци дошли един ден при авва Антоний. С тях бил и авва Йосиф. Старецът пожелал да ги изпита и им предложил една дума от Св. Писание. И всеки говорел според това, което могъл. Старецът обаче казвал на все­ки: „Ти не откри смисъла на думата“. На последния от всички, авва Йосиф, казал: „А ти как обясняваш та­зи дума?“. Оня му отговорил: „Не зная“. Тогава авва Ан­тоний рекъл: „Наистина авва Йосиф откри пътя, поне­же каза: не зная“.

18. Братя дошли от Сетия при авва Антоний. Като се качили на кораба, за да отидат при него, те попаднали на старец, който желаел да стори същото. Братята оба­че не го познавали. Седнали в кораба, те си разменяли пос­ледователно думи от Св. Писание, от отците или думи, свързани с ръчните им трудове. Старецът пък мълчал. Когато пристигнали, Антоний им казал: „Вие намерихте в лицето на този старец добър спътник“. А на самия не­го рекъл: „Авва, ти намери добри събратя“. Старецът отговорил: „Несъмнено те са добри, но тяхното жили­ще няма врата и всеки може свободно да влезе в обора и да отвърже осела“. Той казал това, понеже братята си говорили за всичко, което им идвало на устата.

19. Братя посетили авва Антоний и му казали: „Кажи ни как можем да се спасим?“. Старецът им отвърнал: „Че­тете ли Св. Писание? То ще ви отговори най-добре!“. „Но ние искаме да чуем тебе, отче!“. Тогава той им от­говорил: „Евангелието казва: ако някой те удари по дяс­ната страна, обърни му и другата“. „Не можем да напра­вим това“. „Ако не можете да си обърнете и другата страна, то поне понесете да ви ударят само по една­та“. „И това не можем да сторим“. „Ако ли и това не можете да направите, не отвръщайте на злото, което сте получили“. „И това също не можем да сторим“. То­гава старецът казал на своя ученик: „Приготви им малко каша от брашно, защото са болни. Ако вие не можете онова и не искате това, какво мога да сторя за вас? Вие се нуждаете от молитви“.

Глава двадесета. Да живее нехайният монах

Детайли

Монах Михаил (Хаджиантониу)

07 Февруари 2025

Продължение от Глава деветнадесета. Оскар Уайлд: „Ако искаш някой да ти каже истината, дай му маска“

„Любов означава да простиш и да бъдеш добър, но не сляп и глупав.
Да останем бездейни пред злото, което вилнее около нас,
е все едно да се отъждествим с него и да подадем ръка за помощ на негодниците“

Николае Щайнхарт, Дневник на щастието[1]

С „добрите помисли“ е свързана и известната история за един нехаен монах, който на смъртното си ложе бил много щастлив. Братята в манастира го попитали:

- Как умираш радостен, след като живя толкова нехайно?

И той отговорил:

- Защото никого не съдех в живота си, а Христос е казал: „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Така че и мене ще ме прибере в рая без да ме съди.

С тази история са възпитани поколения монаси и монахолюбиви християни през вековете. Поначало тя съдържа голямо противоречие, което с нищо не може да се преодолее. Един небрежен монах е канонизиран и прославен. Този безгрижен монах е толкова достоен за завист, че сигурно на небето му завиждат и Антоний Велики, и Василий Велики.

Народният съд – „Долу любовта към ближния!“

Детайли

Венцислав Каравълчев

01 Февруари 2025

Днес се навършват осемдесет години от издаването на първите смъртни присъди на т. нар. Народен съд – 1 февруари 1945 г. Денят е обявен за възпоменателна дата за жертвите на тоталитарния режим у нас. Българската православна църква е единствената от поместните православни църкви, която все още не е канонизирала нито един християнин, станал жертва на терора на комунистическата държава. Публикуваме откъс от книгата „Репресивната политика на комунистическата власт срещу Православната църква (1944-1964 г.)“ на Венцислав Каравълчев.

… След месеца на произвола – септември 1944 г., държавата решава да придаде известна легитимност на репресиите. В началото на октомври 1944 г. е гласувана Наредба-закон за съдене от народен съд виновниците за влизане на България в световната война срещу съюзените народи.[1] С нея се оправдават както вече извършените убийства, така и предстоящите нови такива. Едни от първите осъдени духовници по тази наредба са архим. Йосиф (Диков) – началник на Културно-просветния отдел на Св. Синод, архим. Стефан (Николов) – главен редактор на Църковен вестник и архим. Николай (Кожухаров) – ректор на Софийската духовна семинария. Те са обвинени, че по покана на немското правителство през лятото на 1943 г. са разгледали масовите гробове във Виница, (дн. Украйна) на избити от съветската власт в периода 1937-1938 г. невинни хора и са подписали документ за това, с което са допринесли дейно и съществено за провеждане политиката на тогавашното българско правителство.[2] Те получават присъди строг тъмничен затвор, отнемане на имуществото и гражданските им права. Това дело е само началото на втората част от вече узаконения погром, който комунистите с т. нар. Народен съд осъществяват върху Църквата.

Православие и мисия

Детайли

Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

30 Януари 2025

Историята доказва, че съзнанието за църковния призив за мисия винаги е живо в Православната църква. Въпреки това, външни фактори, каквито са османската окупация на Балканите, която продължи петстотин години, комунистическата власт през 20 в., емиграцията в страни, където господстваха други религиозни възгледи, принудиха православните – за да запазят вярата си – временно да се затворят в себе си и да формират до известна степен затворени общности. Тази тактика, понятна и навярно необходима, с времето се превърна в традиция и често получаваше форма на изолационизъм. Сред мнозина обаче вече се наложи убеждението, че безразличието към вселенската мисия на Църквата е равносилно на отричане от самото православие.

Мисията – безусловният дълг на православните

А. Католичност и апостоличност – същностните елементи на православната еклисиология

„Вярвам в една, света, вселенска (католична) и апостолска Църква“ – непрестанно повтаряме на почти всички богослужебни последования. Това е изповедание, което епископите дават публично преди своята хиротония.