Акатистна събота какво е?
- Детайли
- Иван Димитров
Днешният съботен ден преди Петата неделя от Великия пост (посветена на св. Мария Египетска) се нарича Акатистна събота, защото в нейното богослужение се включва и така нареченият акатист на Пресвета Богородица. Той се извършва всъщност в петък вечер, но за това по-долу.
Понятието акатист е гръцко и означава „неседален“, защото вярващите стоят прави по време на неговото изпълнение. Има и песнопения, които се наричат седални, каквото наименование носят също 20-те групи псалми от Псалтира, но при тях е запазено гръцкото название: катизми. Това пък означава, че вярващите (а и клириците) могат да седят по време на тяхното четене или пеене.
Нека тук кажем също, че стоенето прави при православното богослужение не е задължително по време на цялото богослужение, каквото и да е то (вечерна, утринна, литургия и др.). Затова на определени места от службата свещеникът (или дяконът, ако служи и дякон) приканва: „Премудрост, про̀сти!“, т. е.: „Премъдростта (е това), (застанете) прави!“. Защото прилагателното простъ на църковнославянски означава не само прост, неук, но също: неделим; прям; прав, правостоящ.
„Ръководство за самоубийство на семействата…“
- Детайли
- Прот. Николай Лудовикос
Беседа, произнесена в храм „Св. вмчк Димитър“ в Атина по време на „ΔΗΜΗΤΡΙΑ 2024“ (Димитриеви дни, които се провеждат през м. октомври)
Безспорно заглавието е странно и провокира, защото е прекалено. Надявам се в хода на беседата да може да го изясним. Нека почнем от там – не е ли краен, прекомерен нашият Бог? В този свет храм има много мощи на светци. Гледаме ги и разбираме, че те също са нещо прекомерно, свидетелстват за една даже плашеща крайност. От една страна е човекът, светецът, с неговата прекомерност, която изглежда, че отговаря на друга една крайност – тази на Бога. Трябва да знаете, че Църквата е среща на две крайности: прекомерната и безгранична любов от страна на Бога – толкова голяма, че каквото и да кажем за нея, ще бъде лъжа. И затова всички, които я познаят, изпитват нужда да я скрият, вместо да я разкриват и описват. Бог е пределът, крайността на любовта. А след това идва и крайността на човека. Това е крайността на едно същество, чиято дълбочина е в буквалния смисъл неопределима. Невъзможно е да бъде разбрана, да бъде проумяна. Единственото, което знаем, е, че за нас Божието име е огромна благост, велик дар. Името на Бога за нас е осъществяване, откриване на един дар, който сякаш няма нито начало, нито среда, нито край.
И тук идва човешкият отговор, който е също прекомерен, който също изглежда краен. Не може ли обаче да има малко по-умерен човешки отговор на „неумерената“, прекомерна Божия любов? Не можем ли да кажем, че мъченичеството или крайният подвиг на нечий аскетизъм са излишни. Щом Бог е толкова голяма любов, защо е нужна моята крайност? Не е ли достатъчна Неговата?
За определението света литургия
- Детайли
- Иван Димитров
От доста години вече в нашите църковни медии започнаха почти всички да пишат „света божествена литургия“. Това двойно определение е неправилно, в него има плеоназъм, ненужно излишество на определенията. Литургията е богослужението, по време на което се извършва тайнството света Евхаристия. Тя е свято действие, свещенодействие, затова е разбираемо да я определяме като света литургия – с главна или с малка буква, не е важно, защото големината на буквата не допринася за светостта на действието. Говорим за определението света.
В последните десетилетия се умножиха многократно преводите на гръцки християнски текстове, а там по гръцката традиция литургията се определя не като света, а като божествена (θεία λειτουργία). Наистина, гърците не казват света литургия (примерно: αγία λειτουργία), което ни най-малко не означава, че пренебрегват нейната святост. Просто я изразяват с определението божествена. И когато се публикуват на български такива текстове, към обичайното у нас определение света започнаха да добавят и божествена. Затова много често ще срещнете изписано: света божествена литургия. Това вече е неправилно, защото ние постъпваме като книжниците и фарисеите, които си мислят, че в многословието си ще бъдат чути. Добре е да се казва и пише света литургия или божествена литургия, но събиране на двете определения, т. е. на двете традиции в едно, е съвсем излишно. Позволявам си да кажа това, защото изучавам църковната терминология още от 50-те години на миналия век и не мисля, че нововъведенията са непременно нещо добро.
Да станеш участник в безсмъртието на Бога
- Детайли
- Архим. Захариас (Захару)
Беседа на архим. Захариас (Захару) от манастира „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс, произнесена на 16 март 2025 г. за Неделята на св. Григорий Паламà.
Св. Софроний често казваше, че без богословието на св. Григорий Паламà, чиято памет честваме днес, не бихме могли да устоим на предизвикателствата на днешното време. Св. Григорий говори за неизразимата и непостижима тайна на Личността на Христос, като в същото време утвърждава, че на човека е дарена възможността да участва в Светлината и енергията, която изхожда от Неговата Личност. С няколко думи той посочва пътя: „Трябва непрестанно да се стремим към съприкосновение с Божията енергия“. Той пояснява, че имаме нужда от тази непрестанна молитвена молба – не, разбира се, за да убедим Бога, Който е извор на утеха, нито за да Го приближим до нас, понеже Той присъства навсякъде, а по-скоро за да възлезем към Него и да се завърнем като участници в Неговите благи дарове. Тези думи изразяват цялото виждане на исихазма, съсредоточено върху борбата на човека да поддържа близък и същностен контакт с Божията енергия – ключът, който отваря тайната на познанието за Бога. Ние не познаваме Бога с ума си, нито с въображението си. Познанието за Бога, както обяснява св. Софроний, означава „влизане в божественото битие, общение в самото битие“.
Освобождаването на ума
- Детайли
- Лимасолски митрополит Атанасий
Втора част на беседата Изкуството на молитвата
Помисълът идва тихо, почти неусетно, и започва да шепне: „Купи и тази рокля. Вземи и онези обувки“. Имаш вече десет чифта, но той настоява: „Още един няма да навреди“. Познавам хора, които притежават по четиридесет чифта обувки. Един от тях с иронична усмивка се питаше: „Какво сме станали – стоножки ли? Ако имахме четиридесет крака, да, щяхме да ги носим. Но с два?“. Замисли се, чедо мое: Възможно ли е един човек да има нужда от четиридесет, петдесет, дори шестдесет чифта обувки? Не, това вече не е нужда. Това е страст. Това е ненаситност. Това е душевна болест. Купуваме и трупаме – обувки, дрехи, чанти, предмети. Не защото ги използваме, а защото вътре в нас има нещо незапълнено. И се опитваме да го напълним с вещи.
А нуждата е проста: Един чифт за зимата, един за лятото. Може би още няколко – за различни поводи, за удобство. Десет чифта – добре. Но четиридесет? Къде отиват всички тези неща? Истината е, че това е страстта на човека – непрестанно да желае, да притежава, да се усеща пълен чрез външното. И точно тук идва нуждата от аскеза. Не просто от външен отказ, а от вътрешно упражнение в свобода.
| Словото стана плът |
|---|
Нашите филми
