Насилието като псевдо-идентичност
- Детайли
- Прот. Василий Термос
На читателите на Двери предлагаме доклада „Насилието – индивидуално явление или психопатология на обществото?“, изнесен от прот. Василиос Термос през февруари 2024 г. в рамките на цикъла лекции „Време е за действие“, организиран от Академията за богословски изследвания във Волос. В тази първа част на изложението известният богослов и специалист по психологията на юношеското развитие говори за различните видове насилие и техния генезис, с които обществото и в частност младият човек се сблъскват.
Въпросът, с който ще се занимаваме днес, е труден и болезнен. Мисля, че всички сме забелязали увеличаването на насилието както в домовете ни, така и в обществото като цяло. Бих казал, че можем да различим някои фактори, които допринесоха за ръста на това явление – за тях вече е писано доста, така че не представям нещо ново. Първо, дългият период на икономическа криза започна да „повишава температурата“ в обществото. След това, без обществото реално да е успяло да се възстанови от кризата, дойде пандемията – с всичко, което я съпровождаше, включително карантината. И тогава видяхме нови случаи и нови форми на насилие. Всичко това, както ще обсъдим по-нататък, се развива на един фон както международен, така и вътрешен, който благоприятства създаването на насилническа среда.
В началото ще се опитаме да разграничим различните видове насилие в зависимост от мястото им в психическата структура, т. е. на какви психологически цели служат.
Тази класификация, както ще разберем с течение на изложението, има своя смисъл. Няма да се ограничим само до дилемата дали насилието е предимно личен проблем – на този, който го упражнява, или по-скоро колективен феномен. Бих искал да покажа, че това явление се намира на границата и в преплитането между тези два фактора – индивидуалния и колективния. И така ще се окаже, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат.
Нека най-напред си припомним отправната точка – изходната позиция за разбирането на насилието, както я формулират психоанализата и богословието.
Всичко ще бъде наред
- Детайли
- Иля Забежински
Някои казват, че всичко, което се случва сега в християнския и не само в християнския свят, може лесно да се обясни: „Просто християнската епоха приключи.“ Все едно епохите сами по себе си се сменят една с друга.
Христос говори за Себе Си като за Истината. И християнството разсъждава за себе си като за истинския път, истинската вяра, истинския поглед към Бога, към света, към човека. Истинско е само това, което наистина съществува, което е. Ако нещо не съществува — каква истина е тогава?
Вярваме ли все още, че нашият Бог е Отец, Син и Свети Дух — един Бог с една същност, но триличен? Тоест, вярваме ли, че това наистина е така, че Бог, макар и да не разбираме напълно и никога няма да разберем как точно е възможно, но вярваме ли, че Бог е именно такъв? Това истина ли е?
Днес празнуваме скъпо наследство – нашата обнова в Кръщелния купел
- Детайли
- -
Патриаршеско и синодално послание по повод 1160 години от Покръстването на българския народ и 1170 години от създаването на българската азбука
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!
Обични в Господа чеда на светата ни Църква,
В светлите дни на изобилна Пасхална радост, когато вестта за Възкресението звучи навсякъде около нас и сърцата ни са преизпълнени с благодарност към Бога за Неговата безгранична любов и бащинска грижа към нас, във втория ден на месец май празнуваме и паметта на светия равноапостолен български княз Борис Първи Михаил Покръстител. С неговото име и неговото колосално по мащабите и значимостта си дело свързваме най-важния духовен, културен и цивилизационен избор, който народът ни е направил през цялата своя хилядолетна и изпълнена с превратности история. Всичко онова, което сме днес като народ и общество, като Църква и държава ние дължим първом на Бога, Който е Подателят на всяко благо и добро, и след това на светия наш равноапостолен владетел. На този, който – в благоприятното за това време – пое пред Бога и поверения му от Него български род историческата отговорност да свърже завинаги съдбините ни със светото и спасително Православие, създавайки и всички необходими условия за утвърждаването ни в неговите исконни и непреходни истини.
Когато Бог мълчи: да вървиш към светлината без да я виждаш
- Детайли
- Наталия Влашченко
Продължение от „През онази година Христос не възкръсна“
- Отец Андрей, казвате, че сте противник на колективната отговорност. Разбирам много добре какво имате предвид. Но не е тайна, че мнозинството от руснаците подкрепят т. нар. „специална военна операция“ и самия Путин. Това е факт. И тук възниква въпрос, върху който съм мислила много – и дори съм го задавала на някои от моите събеседници: Как е възможно за 10-15 години да се случи такова обезчовечаване на цял един народ? Защото, в крайна сметка, мнозина действително подкрепят този ужас – убийства на съседи, говорене за „изправяне от колене“ и целия този комплект от лозунги, които Вие добре познавате. Подкрепа има, и то реална. Но колко хора наистина подкрепят – дали това наистина е мнозинството – е въпрос, на който е трудно да се отговори. Ясно е, че в условията на авторитарен режим, никакви социологически проучвания не са надеждни. Защото, когато някой бъде попитан на улицата или по телефона, той няма как да знае кой всъщност му задава въпроса и с каква цел. А в тоталитарни общества всякакви анкети по същество стават некоректни. Това го знаем добре, нали?
- Да, разбира се. Макар че, както ми разказваха някои социолози, все пак съществуват форми на анкетиране, които донякъде работят. Например, можеш да попиташ хората за какво биха дарили пари – за онези, които сега воюват, или за някакви други цели. Дори чрез такива косвени въпроси може да се направят определени изводи. Не искам да оправдавам никого, но за мен е очевидно, че в Русия няма истинска обществена потребност от война. Не е ситуацията от 1941-1942 г., когато хората стояха на опашки пред военните комисариати, когато 16-годишни твърдяха, че са на 18, когато хората бяха готови да работят по две смени без отпуски и жертваха всичките си спестявания за фронта. Такова нещо изобщо няма сега. Мисля, че ако говорим за „мнозинството“, то по-скоро повечето хора просто искат да водят нормален, спокоен живот – такъв, какъвто са водили преди. Но е ясно, че онази активна част от обществото – така наречената „Z-част“ – получава всички микрофони, всички високоговорители, цялото ефирно време. И поради това доста успешно се представя като гласа на мнозинството. А що се отнася до хората, които все пак подкрепят случващото се – тук не бива да подценяваме огромната роля на държавната пропаганда.
Христос е Божия сила и Божия премъдрост
- Детайли
- Иконом Йоан Карамихалев
(Слово за празника Света Софѝя – Премъдрост Божия, произнесено в старинния едноименен столичен храм на вечерната на 27 април 2025 г.)
„Ние проповядваме Христа разпнатия… Божия сила и Божия премъдрост“
(1 Кор. 1:23-24)
В продължение на векове пророци, богослови, философи, поети, художници се опитват да разкрият по всички достъпни за тях начини дълбокия и многостранен смисъл на Софѝя – Божията премъдрост. Източникът, от който черпят, са освен книгите на Премъдростта – Притчи Соломонови, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус, син Сирахов, Еклисиаст, книгата на Йов, Псалтир и книгите на Новия Завет, още богослужебните канони, сред които особено се откроява канонът на преп. Козма Маюмски за службата на Велики четвъртък, в който се възпява и получава тълкувание понятието Софѝя.
Света Софѝя – Премъдрост Божия е едно от свещените имена на Спасителя на света Господ Иисус Христос. Целият свят е пронизан от божествената любов и Премъдрост. „Вся премудростью сотворил еси“ (Пс. 103:24) – възклицава псалмопевецът Давид, любувайки се на красотата на мирозданието. Никакво зло, нечистота, завист и грях не могат да погасят тази тържествуваща светлина.
Христос Воскресе!
| Словото стана плът |
|---|
Нашите филми
