Слово в Неделя на блудния син
- Детайли
- Ярославски и Ростовски митр. Йоан (Вендланд)
В името на Отца и Сина, и Светия Дух!
Направихме още една крачка към посрещане на празника Пасха. Миналата неделя светата Църква ни показа как човек трябва да върви към Бога: да се моли, но как – без хвалби, смирено.
Тази неделя Църквата ни показва как Бог върви към човека. Но наистина, и в този случай първата крачка трябва да направи самият човек.
Грешният блуден син (Лука 15:11-32). Неговият най-сериозен грях се състои в това, че той изоставя своя баща и отива в далечна страна, а после в блуден живот пропилява голямото богатство, дадено му от бащата. Последствията от това не закъсняват. Той обеднява, започва да гладува и тогава си спомня за бащата. Дори подготвя своята изповед пред него и молба бащата да го приеме вече не като син, а като един от неговите слуги-наемници. И ето, когато синът се връща при бащата, бащата го вижда отдалече, излиза от дома, бързо тръгва към него и го прегръща. Въпреки че синът започва своята предварително подготвена изповед, бащата не му позволява да я довърши, заповядва да го облекат в най-хубавите дрехи, да обуят босите му нозе в меки обувки, да сложат пръстен на ръката му и да подготвят пищно празненство.
Църквата и светът
- Детайли
- Пергамски митр. Йоан Зизюлас
По повод 3-годишнината от кончината на Пергамския митр. Йоан Зизиулас († 2 февруари 2023)
Изследването на делото на Тримата светители ни води до някои изводи за това какво място заема Църквата в света. Няма съмнение, че Тримата светители, които почитаме днес, са оказали дълбоко влияние върху културата на своето време и не само. Особено силно е било тяхното въздействие върху т.нар. византийска култура и върху културата на народите, които в по-голямата си част принадлежат към Православната църква.
Характерни черти на това въздействие са не само уважението към Църквата и нейните служители, което в миналото, а може би и днес, никога не е било помрачавано от недостойнството на отделни личности (с една удивителна разсъдливост православните винаги са правели разлика между конкретната личност и онзи, към когото тя сочи, така че почитта към първообраза да не бъде нарушена заради евентуалните недостатъци на образа…). В социалното пространство Църквата пренесе общинното начало в организацията на обществения живот, като по този начин укрепи духа на „демокрацията“ в нейния автентичен израз. Тя също така създаде едно човешко нравствено отношение на търпимост към слабостите на хората, избягвайки всякакъв вид „свети инквизиции“ и „лов на вещици“, и положително култивирайки етос на съучастие в болката и радостта на другите.
Къде е опората на човека, когато светът се руши
- Детайли
- Прот. Андрей Кордочкин
Тази неделя в православните храмове се чете евангелски откъс, който, според мен, помага да се отговори на един въпрос, който за мнозина от нас поне през последните четири години е изключително важен – а именно как да не полудеем, когато се сриват всички наши обичайни опори, когато се разпада представата ни за добро и зло и когато се рушат връзките между хората.
И ние чуваме този кратък откъс – притчата, която Спасителят разказва за двама души, дошли в храма и молещи се по много различен начин (Лука 18:10–14). Единият се сравнявал с другите, благодарейки на Бога за това, че не е като тези хора, които, както му се струвало, са по-лоши от него самия. А другият човек се молел много скромно и незабележимо, не виждал никого около себе си и изричал само простите думи: „Господи, бъди милостив към мене, грешния.“
А ако се вгледаме внимателно в тези двама души, ще видим, че основната разлика в тяхната молитва, в тяхното поведение, се състои в това, че вниманието на единия човек е било насочено навътре – към самия него, а вниманието на другия е било насочено навън.
Отец Ипомоний и Полярният мечок
- Детайли
- Пропан Бутан
Със студа и снега отец Ипомоний някак си бе успял да посвикне, всъщност не се оказа чак толкова студено – напълно съпоставимо с родните подбалкански градчета. А може би и този януари да бе по-топъл. Но още не можеше да свикне със самотата. Вече близо месец се бе установил в Нуук – уж столица, пък хората малко, като в провинциално градче – има-няма 20-на хиляди души. И всеки по своята си работа, всеки бърза да се прибере при семейството си. А отец Ипомоний бе сам. Че още нямаше и къде да служи. Бяха му обещали да се намери сграда, в която поне на първо време да се изгради параклис, но бавно се случваха нещата. А без енорията си отецът се чувстваше осиротял.
Като всяка привечер, облече дебелия кожух и започна разходката си из покрайнините на градчето. Улисан в молитва и размисли, не усети как се е поотдалечил. Но и вятърът премрежваше очите, а залязващото слънце правеше снегът да блести още по-силно. Затова и го видя в последния момент. Аха-аха да го настъпи. Бе легнал на снега и почти се сливаше с него. Всъщност май леко го настъпи.
- О, извинете! – стреснато възкликна отец Ипомоний. Разбира се, той направи това машинално. Нямаше никаква логика да говори на някакъв мечок, пък бил той и толкова грамаден.
Светият човек носи опита на Въплъщението
- Детайли
- Прот. Николай Лудовикос
Наскоро гледах няколко откъса от поредицата за свети Паисий Светогорец и ми се стори добра. Но все пак си задавам въпроса, как можеш да говориш за божественото, какво ще покажеш? Самата мисъл ме кара да треперя и нямам представа как ще се развият следващите епизоди. Не че хората, които работят по проекта, са некомпетентни, напротив, много от тях искрено желаят чрез този сериал да предложат нещо стойностно. Но тук говорим за присъствието на Бога в човека, за това, че Той обитава вътре в нас и затова е много трудно да се представи това художествено.
Аз всъщност лично познавах отец Паисий, общувахме в продължение на цели четиринадесет години. Тази връзка е оставила в мен дълбоки и неизличими следи. Но аз не подхождам към стареца така, както мнозина днес правят – сякаш реалността около светеца магически се обезсилва и пред нас застава един неестествен образ, натоварен всъщност с нарцистичните идеали на нечие его… Това води до голямо объркване, до степен самата Църква да се изгуби в цялата тази картина. И заедно с нея се губи и светостта. Хората започват да я възприемат като нещо свръхестествено, почти като нещо абстрактно… Това е напълно противоположно на образа, който ние, познавалите отец Паисий, носим в себе си.
| Словото стана плът |
|---|
Нашите филми
