Един от най-опасните текстове в Евангелието
- Детайли
- Манос Ламбракис
На Месопустна неделя Църквата застава пред един от най-опасните текстове в Евангелието. Не защото говори за края, а защото говори за настоящето по начин, който не ни позволява да се скрием. Евангелският откъс за Страшния съд не е разказ, поставен в далечно време, в далечно „тогава“. Това е разрив, който се отваря в сегашния момент, в живота, какъвто го живеем, в най-малките, почти незначителни движения на всекидневието. И всеки път, когато се чете в богослужението, той не просто описва нещо, което ще се случи някога. Той разкрива нещо, което вече се случва.
Този откъс не започва с ужас. Той започва с бавно изместване на светлината. Сякаш плътността на света се променя. Сякаш всяко друго значение внезапно е оттеглено и остава само въпрос, който никога не е бил ясно чут, докато сме живели: къде точно стои Бог в ежедневието ни?
„Когато Човешкият Син дойде в славата Си…“
„В кой Бог вярваш? В Кронос, който изяжда децата си?!“
- Детайли
- Лимасолски митр. Атанасий
Продължение на беседата Идолът на "добрия човек"
Сигурно е, че Бог не пренебрегва нищо от това, което Му даваме. Каквото Му дадем, Той ще го приеме и ще го устрои за наше добро. Вярвам и се надявам, че няма да ни отхвърли, ще постъпи с нас по икономия, ако правим това, което можем. Но този съд над самите нас е важен и необходим в живота ни – за да видим какво става с нас, какво е качеството на вътрешния ни човек.
За да не се заблуждаваме, Бог ни е открил чрез свети апостол Павел, по вдъхновение на Светия Дух, плодовете на Духа. И казва сякаш: „Внимавай, не се лъжи и не си въобразявай нещо. Искаш ли да видиш какво става с теб? Ето ти един списък и се огледай в него.“ И апостолът казва: „Плодът на Духа е любов, радост, мир, дълготърпение, благост, кротост, доброта, вяра, въздържание…“ – това са главните, а даровете са безброй.
Вземи ги един по един и направи проверка. Първо и най-важно – любовта. Виж как действаш. После радостта – имам ли радост в душата си, или се радвам само когато става моята воля и когато нещата вървят добре? Имам ли мир? Мирна ли е душата ми? Имам ли дълготърпение, кротост, въздържание, благост, доброта, вяра?
Ако ги нямам; какво трябва да направя? Да заплача. Да кажа: „Къде са всички тези неща и къде съм аз?“ И тази отдалеченост от Бога да съкруши сърцето ми най-после, за да разбера, че нещо не е наред.
Когато душата става дреха на тялото
- Детайли
- Протойерей Красимир Кръстев
Задушниците са особени дни – три съботи в годината. Аз за себе си наричам съботата ден на мислещия човек. Това неизбежно означава и ден на тъгуващия човек, защото, както казва Писанието: „Наистина – голямата мъдрост е голямо терзание, и щом познанието се увеличи, увеличава се и тъгата“ (Екл. 1:18).
Неразмишляващият човек живее в блажена неосъзнатост. Но това блаженство е блаженството на щрауса, забил глава в пясъка. Такъв човек пребивава в тъмнината на пирове и веселби, в гонене на богатство, слава, власт и наслади – в гонене на вятъра. Той не може да види, че над него изгрява Неделята. За него няма неделя, защото няма и събота; животът му се превръща в блудкава каша, която непрестанно трябва да се подправя, за да има някакъв вкус.
Идолът на "добрия човек"
- Детайли
- Лимасолски митр. Атанасий
В тази беседа ще обърнем внимание на нещо, което обикновено ни убягва, когато говорим за притчата за Блудния син, а именно, за образа на неговия брат. А това е така, защото другите аспекти на тази притча са толкова силни, че наистина, както отбелязват някои изследователи на библейските текстове, ако цялото Евангелие се изгуби и остане само тази притча на Христос, тя сама по себе си е достатъчна да ни научи на тайната на бащината Божия любов и на начина на спасение и завръщане на човека.
Затова обикновено говорим за блудния син, чрез който Господ ни показва пътя на завръщането. От друга страна, в притчата не по-малко силно присъства и образът на бащата, който със своята неизразима бащинска любов приема своя разпътен син. Другият син остава на заден план. Кой да се занимава с него? Ала аз винаги, когато слушам тази притча, се спирам именно на този образ, на този тип човек. Защото чувствам, че ние, религиозните хора, често сме именно такива. Основно сме застрашени от синдрома на този човек. Това е голяма опасност, която дебне всички ни.
При най-стария български владика
- Детайли
- Петър Николчев (+10.9.1944 г.)
Статията „При най-стария български владика“ е публикация на Петър Николчев във вестник „Зора“ от 15 юли 1937 г. Журналистът Петър Иванов Николчев е от Белоградчик. Той има богато литературно и публицистично творчество, започнало още в младите му години като председател на Юношеския туристически съюз в гимназията във Видин. За съжаление Петър Николчев има трагична съдба. На 10 септември 1944 г. на гарата в Горна Джумая (днес Благоевград) той заедно с други журналисти и директора на “Зора“ Данаил Крапчев (1880 – 1944) от Прилеп са били убити от група комунисти – преследвачи на “фашисти”.
Публикува се в памет на Варненски и Преславски митрополит Симеон (9 февруари 1840 – 23 октомври 1937)
Вратите на дядо Симеон във Варна винаги са отворени за всекиго; децата влизат при него във всяко време. Когато дойде в София, и в синодалната палата започнаха да се стичат при него като на поклонение – Високопреосвещеният митрополит никого не върна: всички приемаше и благославяше. Близките му настояваха да не се преуморява, но той им заявяваше:
| Словото стана плът |
|---|
Нашите филми
