Гордостта като корен на всички грехове

Детайли

свещ. Траян Горанов, Великобритания

19 Февруари 2026

В духовното учение на светите отци на Православната църква гордостта не е просто един грях сред многото. Тя е коренът, източникът и скритата отрова, която ражда всяка друга страст. Отците описват гордостта като изначален бунт, отвръщането на творението от Твореца и прекомерната любов към себе си, която замества любовта към Бог. В този смисъл тя е истинският „първороден грях“, царицата на пороците и вратата, през която всички други грехове влизат в човешкото сърце.

Гордостта като първото падение

Според Свещеното Предание първото падение в творението не е било на Адам, а на дявола. Пророк Исайя описва вътрешното движение на сърцето на падналия ангел Денница: „Ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния“ (Ис. 14:14). Отците тълкуват това като глас на гордостта у сътворено същество, което желае автономизиране от Бог и търси самовъзвисяване вместо общение. Св. Йоан Златоуст учи, че дяволът е паднал не поради слабост, а поради наглост. Гордостта е отказ да се остане в истината на сътворената природа на ангелите или човеците (беседа върху 1 Кор.).

Отец Ипомоний и Низвергнатият

Детайли

Пропан Бутан

17 Февруари 2026

Гренландия не беше за всеки. Суровото време, дългата зима, аскетичният живот, който водеха жителите на острова, вероятно обясняваха защо населението ѝ беше толкова малобройно. За тези неща си мислеше отец Ипомоний, докато наблюдаваше как под залязващото на хоризонта слънце малкият витлови самолет умело се приземяваше върху заледената писта.

Отецът чакаше гост. Не точно гост, ами помощник. То и помощник трудно можеше да се каже, защото гостът беше изпратен при него като вид послушание и църковно наказание. Заради своето горделиво поведение и неразкаяност неговият доскорошен събрат беше низвергнат, но – слава Богу, не беше отлъчен. Други казваха, че е изгонен „заради правда“, но Ипомоний не вярваше на това. Мигар беше възможно не само епархийският съд да сгреши, но и Светият ни Синод! Да не бъде!

Един от най-опасните текстове в Евангелието

Детайли

Манос Ламбракис

16 Февруари 2026

На Месопустна неделя Църквата застава пред един от най-опасните текстове в Евангелието. Не защото говори за края, а защото говори за настоящето по начин, който не ни позволява да се скрием. Евангелският откъс за Страшния съд не е разказ, поставен в далечно време, в далечно „тогава“. Това е разрив, който се отваря в сегашния момент, в живота, какъвто го живеем, в най-малките, почти незначителни движения на всекидневието. И всеки път, когато се чете в богослужението, той не просто описва нещо, което ще се случи някога. Той разкрива нещо, което вече се случва.

Този откъс не започва с ужас. Той започва с бавно изместване на светлината. Сякаш плътността на света се променя. Сякаш всяко друго значение внезапно е оттеглено и остава само въпрос, който никога не е бил ясно чут, докато сме живели: къде точно стои Бог в ежедневието ни?

„Когато Човешкият Син дойде в славата Си…“

„В кой Бог вярваш? В Кронос, който изяжда децата си?!“

Детайли

Лимасолски митр. Атанасий

15 Февруари 2026

Продължение на беседата Идолът на "добрия човек"

Сигурно е, че Бог не пренебрегва нищо от това, което Му даваме. Каквото Му дадем, Той ще го приеме и ще го устрои за наше добро. Вярвам и се надявам, че няма да ни отхвърли, ще постъпи с нас по икономия, ако правим това, което можем. Но този съд над самите нас е важен и необходим в живота ни – за да видим какво става с нас, какво е качеството на вътрешния ни човек.

За да не се заблуждаваме, Бог ни е открил чрез свети апостол Павел, по вдъхновение на Светия Дух, плодовете на Духа. И казва сякаш: „Внимавай, не се лъжи и не си въобразявай нещо. Искаш ли да видиш какво става с теб? Ето ти един списък и се огледай в него.“ И апостолът казва: „Плодът на Духа е любов, радост, мир, дълготърпение, благост, кротост, доброта, вяра, въздържание…“ – това са главните, а даровете са безброй.

Вземи ги един по един и направи проверка. Първо и най-важно – любовта. Виж как действаш. После радостта – имам ли радост в душата си, или се радвам само когато става моята воля и когато нещата вървят добре? Имам ли мир? Мирна ли е душата ми? Имам ли дълготърпение, кротост, въздържание, благост, доброта, вяра?

Ако ги нямам; какво трябва да направя? Да заплача. Да кажа: „Къде са всички тези неща и къде съм аз?“ И тази отдалеченост от Бога да съкруши сърцето ми най-после, за да разбера, че нещо не е наред.

Когато душата става дреха на тялото

Детайли

Протойерей Красимир Кръстев

14 Февруари 2026

Задушниците са особени дни – три съботи в годината. Аз за себе си наричам съботата ден на мислещия човек. Това неизбежно означава и ден на тъгуващия човек, защото, както казва Писанието: „Наистина – голямата мъдрост е голямо терзание, и щом познанието се увеличи, увеличава се и тъгата“ (Екл. 1:18).

Неразмишляващият човек живее в блажена неосъзнатост. Но това блаженство е блаженството на щрауса, забил глава в пясъка. Такъв човек пребивава в тъмнината на пирове и веселби, в гонене на богатство, слава, власт и наслади – в гонене на вятъра. Той не може да види, че над него изгрява Неделята. За него няма неделя, защото няма и събота; животът му се превръща в блудкава каша, която непрестанно трябва да се подправя, за да има някакъв вкус.