Правото на информация в Църквата
- Детайли
- Ставрофорен иконом Михаил Михайлов
Животът днес се характеризира с изключително лесния достъп до информация. Ние буквално сме „потопени“ в информация, която получаваме от всякъде и по всяко време. До тази информация човек може да се добере с един „клик“ на електронното устройство, което носи в джоба си. Една част от нея търсим сами, а друга ни се предоставя без да сме положили никакви усилия, за да стигнем до нея. Съвременната информационна среда, както всяко друго явление в света, има своите положителни страни, но същевременно крие сериозни рискове. Човекът днес е изправен пред възможността да бъде осведомен за неща, които са му полезни и необходими, но не е предпазен от опасността чрез предоставената му информация да бъде въведен в заблуждение. Това налага получената информация да бъде проверявана и потвърждавана от достоверни източници. Това е и причината правото на информация да бъде нормативно регламентирано, което осигурява неговото упражняване и правомерно функциониране в две направления – достъпът до информация и задължението за предоставяне на такава.
Преди диалогът да се превърне в сблъсък
- Детайли
- Солунски митр. Филотей
Живеем във време, в което всички говорят, но малцина наистина слушат. В социалните мрежи, в приятелските компании, дори в собствените ни семейства едно различно мнение може бързо да превърне разговора в противопоставяне. И тогава възниква един труден въпрос: докъде сме длъжни да настояваме за диалог?
В апостолското четиво за четвърта неделя след Неделя подир Въздвижение (Тит 3:8–15), свети апостол Павел дава на своя ученик, апостол Тит, съвет, който на пръв поглед звучи сурово: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам себе си осъжда“ (Тит 3:10–11).
Нима апостолът ни призовава да отхвърляме хората, защото не са съгласни с нас? Разбира се, че не. Христос е пределно ясен: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (Мат. 5:44). Християнската любов не свършва там, където започва несъгласието.
Православното богословие и фундаментализмът: противници или сродници?
- Детайли
- Проф. Василис Сароглу
Крайните, зилотските, сектантските, идеологически обсебените, агресивните и дори тоталитарните тенденции са широко разпространено явление, което се наблюдава във всички религии и християнски изповедания. Това, разбира се, не означава, че тези тенденции не се различават по условията на възникването си, по формите и проявленията си в определен исторически контекст, по обхвата и тежестта си, по обществената търпимост или неодобрение към тях, както и по последиците си за отделния човек и обществото. Между явления като обикновения консерватизъм, православизъм, сектантството (групова религиозна затвореност), фундаментализма (религиозен догматизъм) и агресивния фанатизъм – изброени по нарастваща тежест – съществуват както нюанси, така и съществени различия. Днес понятието „фундаментализъм“ често се използва като общо, събирателно название за тези прояви на религиозност.
Тези тенденции не са присъщи единствено на религиите. Те се срещат във всички идеологии, съсредоточени върху възгледи и практики, свързани с метафизиката, политиката или морала. В религиозната сфера обаче поради обединяващия и дори всеобхватен характер на религиозното явление – съчетаването на идеи, чувства, норми на поведение и колективна идентичност около обща отправна точка и стремеж към надмогване на себе си – фундаменталистките тенденции често се проявяват по-силно и имат по-тежки последици както за личността, така и за обществото: проблеми с психичното благополучие и зрелостта, нарушени междуличностни отношения, социални предразсъдъци и агресивност.
Имат ревност за Бога, ала не по разум
- Детайли
- Навпактски митр. Йеротей Влахос
„Имат ревност за Бога, ала не по разум“ (Рим. 10:2)
Този стих описва един начин на мислене, който е съществувал не само по времето на апостол Павел, но се среща във всяка епоха. Винаги има хора, които проявяват ревност за Бога, но без да имат истинско познание, правилно разбиране за Него.
Думата „ревност“ (ζῆλος, оттук и зилот) означава голямо усърдие и пламенен стремеж към постигането на определена цел. С нея се характеризира човек, който проявява изключително старание да осъществи някакво свое желание, понякога съревновавайки се с другите. Често думата означава и завист, ревнивост. В разглеждания стих обаче ревността има отрицателен смисъл и означава преди всичко фанатизъм, който се проявява, когато човек не познава цялата истина, когато няма истинско разбиране за дадено нещо или събитие.
За новото евхаристийно „богословие“, или как да се предпазим от светото Причастие
- Детайли
- Доц. Венцислав Каравълчев
Историко-литургични размишления върху едно съвременно недоразумение
Известният Хегелов диалектически принцип гласи, че количествените изменения могат да доведат до качествени. Съвременната българска църковна действителност обаче ни предлага едно особено любопитно потвърждение на тази закономерност: оказва се, че количественото намаляване на богословските познания също може да доведе до забележителни качествени изменения – най-вече в самочувствието на онези, които претендират да бъдат пазители на православната вяра. При това оригиналността им нерядко е правопропорционална на увереността, с която се изказват, и обратно пропорционална на основанията, върху които почиват. Този своеобразен обрат в законите на диалектиката открива неподозирани хоризонти пред популярната българска „богословска“ мисъл. Защото, докато поколения свети отци и учители на Църквата са посвещавали десетилетия на изучаването и изясняването на истините на вярата, днес същите въпроси могат да бъдат разрешени с няколко изречения в социалните мрежи, при това с категоричност, на която биха могли да завидят и най-авторитетните събори на Църквата. Особено обнадеждаващо е, че за подобни постижения вече не се изисква задълбочено познаване на Св. Писание, светоотеческата литература или църковните канони. Достатъчни изглеждат непоколебимата увереност в собствената правота и искреното убеждение, че Православието се нуждае от незабавно спасяване – най-вече от онези, които имат нещастието да не споделят възгледите на неговите новоизявени защитници.
Сред най-забележителните плодове на това богословско възраждане особено място заема тиражираното през последните дни ново разбиране за светата Евхаристия. То предлага на православните християни непозната досега възможност: да признават евхаристийното общение между поместните православни църкви, но същевременно да разграничават светите Чаши според личността на предстоятелстващия архиерей и собствените си предпочитания. Така се ражда една оригинална теория, според която Причастието може да бъде „напълно православно“ в един храм, но да се превърне в подозрително и повод за отстъпление в друг, макар и двата да принадлежат към едната и съща света, съборна и апостолска Църква.
| Словото стана плът |
|---|
Нашите филми
Карикатура на седмицата
